Моят баща беше голям мечтател. 
Нямаше ден, нито вечер, в които да не разстилаше мечтите си върху масата – между хляба и нас, семейството. Говореше постоянно за къщата или за нещата, на които не му вярвахме.

Слушахме, смеехме му се и понякога не вярвахме. Казвах му, че на масата е лесно да се говори, че няма време, сили и пари, за да се сбъднат всички тези планове. Казвах го с гласа на реалността.

А той ме поглеждаше спокойно, с усмивка, в която нямаше обида. И казваше: - „Мечтите са безплатни. Сега ще мечтая. Кога иначе?“

Тогава не разбирах. Мислех, че мечтите са бягство. Днес знам, че за него те бяха форма на любов.

Любов към дома, към нас и към това, което иска да ни остави. Любов към бъдещето, което може и да не дойде. Любов към живота такъв, какъвто би могъл да бъде.

Баща ми ме научи, без да ми чете уроци, че мечтата е молитва без думи, че когато човек мечтае с чисто сърце, той вече гради – не с тухли, а с вяра. Понякога най-важното не е да постигнеш, а да не престанеш да вярваш.

Сега, когато сядам на масата сама, разбирам: къщата не беше просто къща. Тя беше неговият начин да обича света. А мечтите му – начинът да остане жив.