от Нийл Шей

Гущерът шаваше неспокойно по избелелия камък. После замръзна на място, както правят животните, когато усетят, че някой ги дебне. Наоколо се издигаха нащърбени върхове и колони, като кули на готическа катедрала – тиха и пуста. От каньоните долу излетя папагал и крясъците му прекъснаха общия унес. Гущерът побегна. Ръката на Хери Ракотондравони се стрелна напред. Секунди по-късно младият херпетолог разтвори шепа:  „Мисля, че е непознат вид.“Каза го за втори или трети път през няколкото дни, които бяхме прекарали в мадагаскарския национален парк и резерват „Цинги де Бемараха“. На острова, прочут със своето биоразнообразие (90% от местните видове са ендемични – не се срещат никъде другаде на Земята), този защитен район от 1550 кв.км е сам по себе си остров – нещо като биологична крепост, скалиста, слабо изследвана и почти недостъпна заради огромното варовиково образувание – цинги, което минава през нея.

Огромната скална маса от юрската епоха постепенно се е преобразила в лабиринт от кули с остри като бръснач ръбове, издълбан от тесни каньони и влажни пещери, които държат надалеч хората, но приютяват други животни и растения. В неговите изолирани местообитания често биват намирани нови видове, включително дългокрак лемур, който беше открит през 1990 г., но получи малко странното си название едва през 2005 г.: кръстиха го на британския комик и природозащитник Джон Клийз.
Биологът Стивън Гудман, който живее и работи в Мадагаскар от 20 години, описва района като „убежище сред рая“, място, където биологията все още пази откривателския си характер, по-добре познат преди един век. „Можеш да прескачаш от долина в долина и да намираш различни неща – казва Гудман. – Формациите цинги в Масдагаскар са сред онези места на Земята, които съдържат необикновени биологични съкровища. Просто трябва да влезеш и да се огледаш.“

Но точно влизането е трудно. През март, в края на дъждовния сезон, малко преди листата да повехнат и опадат и зимата да пресуши слабите поточета в гората, двамата с фотографа Стивън Алварес тръгнахме към парка. Водеше ни Ракотондравони. Това беше четвъртото му пътуване до Цинги де Бемараха; той е от шепата учени, които са посещавали мястото повече от веднъж.

Пристигнахме в столицата Антананариво малко след като президентът беше свален с преврат. През няколко дни избухваха ожесточени протести. Туризмът, който е основно перо в икономиката, почти беше замрял. Когато потеглихме от града, се чудехме дали няма да ни спрат. Скоро обаче, щом навлязохме в селските райони, отзвукът от преврата заглъхна.
Пътувахме близо пет дни, докато стигнем до цинги. На третия шосето се превърна в дълбоко набразден черен път, на места потънал в локви тъмна кал. С фериботи прекосихме реки, почервенели от пръстта, която се свличаше в тях заради ерозията от обезлесяването по горното им течение. Селата станаха по-малки, колите изчезнаха, а гората постепенно се сгъсти.

Край едно селце започваше път, по който влязохме в гората. След няколкото дъждовни месеца идваше дългият сух период, когато много създания изпадат в летен сън, докато влагата се върне. Разпънахме палатките си до бистър поток. Разположихме „кухнята“ под надвисналия ръб на скала, която се издигаше сред короните на дърветата и високо горе се разклоняваше в иглите, ребрата и кулите, на които мястото дължи името си.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от ноември 2009