Красимира Макавеева.

ГОДЕЖ И СВАТБА СПОРЕД АЛБАНСКОТО ОБИЧАЙНО ПРАВО

Четвърти студентски балканистични четения. ВТУ “Кирил и Методий”, Велико Търново, 2003

Във всяко едно традиционно общество съществуват механизми и законови практики, които регламентират социалния статус на отделния индивид и го подчиняват на специфични изисквания и задължения. В рамките на едно патриархално  общество, консервативно и затворено по своята същност, постановяването на семейните отношения и тяхното строго регламентиране са от особена важност, защото действат едновремено като опазващ и възпроизвеждащ механизъм. Женитбата, като инициационен акт, като момент на преход в живота на човек, разбираемо е обвързана с многобройни изисквания, задължения и забрани. При албанците годежът и следващата го сватба са свързани с ред законови постановки, произтичащи от обичайното албанско право.

Годежът в случая не е разглеждан изолирано от сватбената обредност и от самата сватба като цяло. Отделянето му в самостоятелна тема е необходимо, защото е ключ към разбирането на албанската менталност, обяснена с понятия като чест (nder), дадена дума (besa), нарушено обещание, кръвно отмъщение и т. н. Данните не са само от известния Сборник закони  по обичайно право на Лека Дукагини (Kanuni I Lekë Dukagjinit), събран и кодифициран от Щефан Гечови. Под внимание се вземат предписанията и изискванията на ред други регионални законници като: Канон на Мирдита, на Лябърия, на Люма, вариант от Пука на Канона на Лека Дукагини и други. Тези кодекси са много стари: датират още от езическия период, най- активно се прилагат по време на Османската империя и след ислямизацията и достигат чак до наши дни (60-80-те години на XX в.)

Годежът е един от най-важните институти в обичайното албанско право. Каноните, особено северните, съдържат многобройни норми, които детайлно регулират юридическите отношения в тази важна фаза, предшестваща сватбата. Годежът  е отношение между семейството на момчето и семейството на момичето, което цели оженването на техните деца и е подчинено на определени  правила. От гледна точка на значимост и юридическа обосновка, той се изравнява със сватбата. Нормите, отнасящи се до сгодяването определят правата и задълженията на двете страни в един по-късен етап – на съвместното съжителство като  съпрузи. От  обществена гледна точка годежът и изискванията, които го кодифицират ясно отразяват подчинената позиция на жената в рамките на патриархалното семейство, която се санкционира от морални юридически норми и  от едно традиционно светоразбиране. Неслучайно в народната поезия  пръстенът, символ на годежа и сватбата, често е видян като железен обръч, който ограничава свободата на сгодените и съпрузите, но на първо място свободата на момичетата и жените. Самата дума “годеж” ( fejesë ) започва да се употребява късно. Вместо нея Северните закони използват определението “зает” ( i/e zënë ) или израза “момче и момиче в пръстен”, за да отразят новото положение на бъдещите съпрузи.

Годежът е подготовка за предстоящата сватба, не в смисъл на опознаване на бъдещите съпрузи, затова изобщо не става дума, а в смисъл на сближаване на двете семейства и материална подготовка за сватбата. Според албанското обичайно право основната форма на сгодяване е тази с посредничеството. Затова посредничеството и фигурата на посреника са почти неотделими от иститута на годежа. Канонът на Люма допуска и други две възможности: “влизане вътре” (букв. “влизане в огнището”) и формата “лице в лице”. Първият начин се осъществява, когато  бащата на момчето или самото момче, придружено от някого отива директно в къщата на момичето и иска ръката й. Отговорът получава веднага. Този вид годеж се допуска при семейства с по-отдавнашни приятелски отношения по между им и цели да укрепи още повече добрите взаимоотношения на двете страни. Самата формула на поискване подчертава приятелството: “Искам да ти бъда приятел, приемаш ли ме?”. Етиката, изискванията на приятелството и честта задължават женската страна да приеме предложението. Формата “Лице в лице” също предполага приятелство между семействата. Често при щастливи поводи – сватба, празник, но и при нещастни – бащата на момчето иска дирекно от бащата на момичето съгласие за годеж между децата им. Интересното в този случай е, че активна може да бъде женската страна, т.е. тя да предложи годеж. Отговорът отново се получава веднага.

И при по-особените форми на годеж за остойностяване на дадената дума се извършват определени формални и символични действия. Годежът се смята за договорен и легален само когато на семейството на момичето се дадат “парите на закона” (groshi i zakonit) и се пие кафе за булката (kafja e të zanmes së nuses). Особен вид годеж е “размяната на момичета” ( tramkazim vajzash ), при който две семейства се договарят да си разменят дъщерите съответно за синовете си. Трите описани случай са редки практики. Обичайното право одобрява и препоръчва годеж с посредничество, а другите са по-скоро изключения от правилото, отколкото чести житейски практики.

Почти всички Законници предписват годеж в ранна детска възраст. Това положение е общо, но съществуват малки разлики. Канонът на Люма не познава възраст за годеж, другаде се прави разлика между възрастта необходима за момчетата и момичетата. Според Канона на Пука момчето се сгодява, когато достигне зряла възраст. Според този на Мирдита  сгодяването на момчетата става на възраст от 7 до 15 години и се свързва с мъжката инициация – получаването на оръжие. Според Канона на Скендербег за годежа няма възраст, а  този на Лабъри препоръчва детската възраст. За момичетата възрастта е още по-ниска: движи се от 7 до 14 години, като ако до горната възрастова граница момичето не е сгодено се смята за голям срам. Позната е и практиката за годеж още в люлката или дори за договаряне преди раждането. Като цяло такива практики са редки. Годежната възраст ясно показва, че желанията на младите никак не се вземат под внимание. Обичайното право приема, че годениците са предопределени един за друг от “самата съдба” (fatin e vet) и няма никаква възможност за евентуална промяна в последствие.

Създаването на подобни норми е повлияно от икономически и социално-обществени фактори, а годежите в ранна възраст целят избягване на случайните връзки, които могат да се създадат между младите против волята на техните семейства. Освен това, там където идеята за честта е издигната в култ, граничещ с абсурда, всяка любовна връзка може да доведе не само до “посрамване” на момичето и неговото семейство, но и до противоречия, които да завършат с кръвно отмъщение (gjakmarrje). Ето защо всички законници включват ограничения и забрани, регламентиращи както отношенията между годениците и техните семейства, така и регулиращи възможностите за брачно договаряне. Тези забрани са абсолютни и с юридически последици , затова страните преди да се обвържат трябва да се уверят в наличието или отсъствието на съответните изисквания. Всички албански закони строго и категорично забраняват женитба между младежи с кръвна връзка по между им. Според Канона на Лека Дукагини и според варианта му от Пука семействата се смятат за принадлежащи към един род и тогава, когато са отдалечени 400 поколения едно от друго. Това се отнася за кръвно родство по бащина линия, по майчина женитбата е забранена до 5-7 поколения. Когато тези възбрани бъдат нарушени, юридическите последици засягат и двете семейства. Налагат се глоби, в по-особени случаи могат да бъдат изгорени и къщите им. За да се възпрепятства подобна женитба, когато е необходимо, се ангажира родовата “организация” (djalëria) – въоръжената сила на рода. Сватбената  забрана засяга и ритуалната връзка: побратимяване, кумство. В случай, че поради незнание се допусне такъв годеж, той се смята за невалиден и веднага бива разтрогван.

Различната религиозна принадлежност е идеологическа забрана, но не и юридическа. Никой от албанските законници не подрежда религията между забраните за брак. Дори и Канонът на Лека Дукагини, събран и кодифициран от Щефан Гечови  и отпечатан от францисканското братство в Шкодра, не споменава религиозната принадлежност като забрана за брак. Такова е положението и в Законника на Скендербег. Причината за подобно единно положение по отношение на казуса религия се дължи на факта, че законниците са стари, още от езическия период, когато конфесионални различия не съществуват. По-късно, след идването на османците и с напревдането на ислямизацията, когато религиозните различия вече са реалност, но обичайното право продължава да действа, албанците показват учудваща толерантност по религиозните въпроси. Естествено, не може да се каже, че смесените бракове са нещо обичайно, те са рядка практика, но не са и забранени.

При договаряне за годеж се има предвид преди всичко “качеството” на семейството на момчето и момичето. И двамата трябва да бъдат от “добри врати” (derë të mirë). Добрият произход на момичето е гарант не само за нейните качества, но и за децата, които ще роди след женитбата. Предвид трудните социално-икономически условия под “добра къща”,  “добра врата” се разбира преди всичко семейство с добро икономическо положение. Но критерият за богатство не е единственият, който се взема под внимание. Споменатите квалификативни определения обозначават и морални ценности – юначество, удържане на дадената дума, чест, гостоприемство и други. Те са основни принципи в Законниците и важен критерий за издигането на отделния индивид или неговото семейство в очите на общественото мнение.

Одобряването на годежа на момчето или на момичето е право на стопанина на къщата. Преди да даде съгласието си той може да се допита до мъжете в дома или в рода, мнението на жените не се търси и не се взема предвид. Единственият случай, когато жена може да вземе до някъде свободно решение е когато остане вдовица, напусне дома на мъжа си и се върне в своя род или се омъжи повторно. Децата по правило принадлежат на мъжа, остават при неговото семейство, но  жената може да вземе едно момиче (не момче), което да отведе със себе си. Това дете тя може да сгоди, без да се допитва до семейството на починалия си съпруг, но със сигурност трябва да попита своето семейство или втория си съпруг, с когото живее.

Не е прието момчето да мисли само за своята женитба. Напълно недопустима е подобна инициатива от страна на момичето. Обосновка на тази постановка дава Канонът на Скендербег: “момичето е срамежливо и няма възможност да познава подходящите за него хора, предопределени му от съдбата. Тя има нужда от защита на собствената и фамилната чест и се нуждае особено от подръжката на мъжете, които с оръжие в ръка защитават правата на жените.”

Честта е сред основните принципи на Каноните и е най-важният албански добродетел. Но концепцията за честта е толкова широка, че не рядко достига до абсурд. Едни от най-забележителните постановки на тази концепция засягат отношенията между мъжете и жените. Всички албански закони, без изключение съдържат категорични норми, които забраняват всякакво любовно отношение между момчета и момичета или семейни мъже и жени. Подобни отношения се смятат за голям срам за участниците, за техните семейства и особено за жената. Обикновено завършват с кръвно отмъщение. Убийството на любовната двойка се извършва от техните семейства: бащи, братя, братовчеди. По-човешка практика в сравнение с другите Канони предлага Канонът на Лябърия: щом се разбере, че двама млади са се обикнали, техните бащи се договарят по между си  и ги оженват. В случай че семейството на момчето не приеме женитбата, тогава бащата на момичето, оскърбен и защитавайки честта си, издебва и убива и двамата на една от техните срещи. Младите са “хванати на местопрестъплението” и понасят наказанието си според Канона. Такова убийство се смята за “законно” и семейството на момчето няма право да търси кръвно отмъщение.

Нещата се усложняват, ако момичето забременее в резултат от любовна връзка. Нейното семейство, безкрайно оскърбено от случилото се, търси начин да убие виновника. В случай че мъжката страна откаже женитбата, семейството на момичето задъжително убива момчето, без да е нужно да ги “залавят на местопрестъплението”. Може да убие и собствената си дъщеря, но може и да не я убие: животът й зависи от волята на мъжката част на семейството. Когато момичето забременее от женен мъж, убиват и двамата. По същия начин се процедира и когато женена жена забременее от ерген. Ако убият само момчето неговото семейство търси кръвно отмъщение. Единственият случай, когато се стига до женитба е когато единият от двамата е вдовец.

Дори когато годежът е договорен при нормални обстоятелства, годениците спазват строги забрани и ограничения. Главно задължение на момичето е запазването на честта, на съпружеската лоялност. Забранено му е да се среща с годеника си, дори с хора от неговото семейство или род. Не й се разрешава да спомене дори името му и трябва да се отдалечи, когато се говори за него. Сходни ограничения важат и за годеника, който подлежи и на определени санкции. Ако мине покрай къщата на годеницата си, още повече ако я срещне и говори с нея, бащата на булката го глобява. Тези забрани се обясняват с фанатизма и консервативността на семейните отношения, както и с концепцията за чест. Те са предохранителни мерки срещу факта, че годежът може да бъде разтрогнат от страна на момчето и момичето да остане “посрамено”. Всяко безпричинно и необосновано неспазване на договорката води след себе си кръвно отмъщение. Начините за разваляне на годеж и юридическите им последици могат да се разделят на два вида: с желание на страните  и със смъртта на годениците. В първият случай  разтрогването на годежа е право само на семейството на момчето. Мотивите могат да бъдат различни: заболяване на момичето, разваляне на отношенията между семействата и други. Механизмът, който се прилага е прост: семейството на момчето изпраща посредника и двама свидетели, които съобщават, че годеникът вдига ръка от годеницата и тя е свободна да се сгоди за друг. Обратно, за момичето годежът е задължение, от което не може да се освободи по никакъв начин. Юридическите последици в редките случаи, когато женската страна иска развалянето на годежа зависят изцяло от решението на семейството на момчето, което се радва на пълната подкрепа на Канона. Ако мъжката страна не приеме, момичето остава обвързано с годежа, дори когато годеникът й се ожени за друга. От това задължение се освобождава едва след смъртта му. Забраната жената да разтрогва годежа се среща както сред мюсюлманите, така и сред католиците. Следователно тя не е следствие или рефлекс на католическата забрана за развод. В случай че мъжката страна не уважи желанието на женската, жената отива при мъжа си със заплахата за “куршум в гърба” (me fishek në shpinë), ако избяга. Мъжът й има правото да я застреля с куршум, даден му от нейното семейство и не носи никаква отговорност за това. Юридическите последици, конкретно кръвното отмъщение, не зависи изцяло от волята на момчето или на неговото семейство. Дори и да не иска то е задължено да убие сгоденото момиче, което не иска да се омъжи. В албанските законници територията на свободата, на свободния избор е много ограничена, докато тази на задълженията е безкрайно обширна.

В обичайното албанско право се прави разлика между разваляне на годежа с желанието на родителите на момичето и без тяхно желание и одобрение. От това произтичат и юридически санкции. В случай че бащата, след като сгоди дъщеря си, промени мнението си и я сгоди за друг, тогава семейството на момчето има право на кръвно отмъщение. То определя кой точно да го понесе: бащата на момичето или вторият годеник. Ако годеницата избяга от къщата на родителите си с друг без тяхно знание и одобрение, тогава отговорността пада върху този, който я е отвлякъл. Но и нейното семейство не се освобождава напълно от отговорност. Според обичайното право то е задължено да е неутрално, да не я приема в къщата си. Когато я приеме, баща й става солидарен с този, който я е отвлякъл. Ако не я приеме, прекъсва всякаква връзка с нея, показва солидарност към изоставения годеник и кръвното отмъщение пада върху мъжа, с когото е избягала. Единственият законен случай на разтрогване на годеж от страна на момичето е когато то е решило да не се жени и да остане “виргъреша” – обрича се на безбрачие и приема мъжка социална роля.

Освен по желание годежът може да бъде разтрогнат и по необходимост: със смъртта на един от годениците. При това положение, ако не се приложат действащите практики на левирата и сорората годеникът или съответно годеницата са свободни да се сгодят повторно.

Когато годежът е договорен по обичайния начин и не възникнат допълнителни усложняващи казуси следва втората важна стъпка – същинската сватба. Според албанското обичайно право тя е реализация, довеждане до окончателен вид на предварителните договорености между двете семейства, изпълнение на обещаното. Въпреки това сватбата е и самостоятелен институт, защото създава едно ново фактическо и юридическо положение за двете страни. Каноните съдържат достатъчно формули, регулиращи отношенията между съпрузите и тези между техните семейства. Годежът ства в детска възраст, но сватбата се отлага за по–късно и се прави с настъпването на половата зрялост. За момчето 15 – 16 години, а може и по–късно, когато се върне от военна служба, за момичето 13 – 14 години. Брачната възраст се свързва с детеродната способност и при двата пола. Обикновено възрастовата разлика между партньорите не е голяма, но не са редки и случаите, когато се сключват несъобразени във възрастово отношение бракове. Основната форма на брак според обичайното право е моногамната. Среща се обаче и полигамията, още повече че подобно положение се допуска и утвърждава от исляма. В събрания от него “Канон на Лека Дукагини”, Гечови разграничава четири вида женитба: женитба с венчавка, одобрявана от религията и от Канона; женитба без венчаване, против религията и против Канона; женитба с отвличане, извън религията и извън Канона и пробна женитба, срещу религията и срещу Канона. Авторът, изхождайки от религиозното си светоразбиране представя женитбата с венчавка като основна форма за сключване на брак. Този вид женитба е религиозна практика, която се прилага само от християнското население: католици и православни. При мюсюлманското население, което е 2/3 от населението на днешна Албания  и е преобладаващо сред населението, което живее извън политическите граници на държавата ( в Косово, Македония, Черна гора, Южна Сърбия), венчаване не се извършва. Вместо него те използват друга форма за легитимиране на женитбата, предписана от Шериата, каквато е представянето пред кадията с двама свидетели. Мюсюлманската женитба има договорен характер и според проф. др. Бекир Топалиоглу (Beqir Topalliogllu)предоставя относителна свобода на избора. По-скоро като изключение от свободата за женитба този автор разглежда забраната жена-мюсюлманка да се омъжи за мъж-немюсюлманин. Ислямът не позволява това, защото мюсюлманската жена излиза от своята общност и влиза в една чужда. Възпитанието на децата, които ще роди ще бъде далеч от исляма, а това е в противоречие с религиозната доктрина и не се допуска. За разлика от нея мъжът мюсюлманин има право да се ожени за жена немюсюлманка. Препоръчва се тази жена да е “поклоничка на Светите книги”, т.е. да е еврейка или християнка. Децата, родени след брака задължително се възпитават като мюсюлмани и принадлежат на бащата (т. нар. “бащино право”).

Християнските норми и тези на Шериата повлияват обичайното албанско право. Всяка една от религиозните групи съблюдава и спазва предписанията на Законниците, но пречупени през призмата на собствените религиозни доктрини. Действително религиозните норми, които регулират встъпването в брак се прилагат едновремено с нормите на обичайното право. Дори когато взаимно си противоречат, албанците без колебание предпочитат постановеното от Канона. “Канонът на Лека Дукагини – пише Е. Durham – е в сила във всички планини в Северна Албания. Щом “Лекаа е казал така”, то постановеното има много по–голяма убедителна сила от откровенията на десет пророци и проповедите на стотици ходжи и свещеници. Нищо не влиза в противоречие, с това което е казал Лекаа”. Сляпото придържане към обичайно–правните предписания продължава не само в османския период. То остава като проблем далеч след Освобождението,  до 50 – 60, дори до 80–те години на ХХ в., когато са положени много усилия от страна на управляващата власт за унищожаване веригата на вендетата и придържане към едно национално гражданско законодателство.

Като се тръгне от критерии, същностни за обичайното право, начините на женитба могат да се разграничат по следния начин: женитба с посредник; женитба с отвличане и пробна женитба. Измежду всички начини този с посредник е най–основният и най– законният, предпочита се във всички райони на страната като легитимна и законово-приета форма. Сватбата с отвличане е стара практика за встъпване в брак, позната сред много народи. Албанският изследовател Алекс Люараси обяснява нейното наличие в албански контекст с липсата на жени, засвидетелствана и от чужди пътешественици. Причините обаче са по–скоро социално– икономически, отколкото естествени. Женитбата с отвличане е един от начините да се избегне плащането за жена, нейното купуване. Много бедни момчета, които не са в състояние да осигурят средствата за женитба предпочитат отвличането, което често заплащат със собствения си живот. Наличието на този вид женитба се обяснява и с изискванията за екзогамия. Младежите, които не могат да си вземат жена от тяхната общност, заради кръвната забрана се принуждават да си отвлекат от другаде. Тази практика се осъществява и тогава, когато не са взети под внимание желанията на младите и те действат самостоятелно против обстоятелствата. От формална гледна точка женитбата с отвличане се изравнява на тази с посредник, децата родени от този брак се смятат за законни. След отвличането бракът може да се легитимира пред обществото чрез венчавка или чрез договаряне пред кадията. Но тъй като този вид женитба е незаконен, албанското право предвижда някои ограничения: момичето не се облича в сватбени дрехи, липсва “плащането” за булката, отношенията между двете семейства са неприятелски и т.н.. Женитбата с отвличане по правило носи тежки последици за двете страни. Според Канона на Люма женитба, която става със сила, с нежелание на момичето или с нейно желание, но с неодобрение на родителите й, дава право за кръвно отмъщение на женската страна. Според Канона на Лябърия отвличането на момиче винаги има тежки последици: убиване на момчето или на някой негов близък и начало на кръвна вражда между двата рода. При отвличането, момчето е подпомогнато от братя, братовчеди или негови приятели. Има случаи, когато сам бащата подтиква сина си да отвлече жена и одобрява това действие. В този случай се въоръжава целият род и се подготвя за евентуално нападение от страна на рода на момичето. Често, за да се избегне кървавата разправа, се намесва общността. Семейството на момичето е принудено да приеме женитбата и да се примири. Ако кръвното отмъщение падне върху момчето и неговото семейство, помощниците при отвличането не носят отговорност.

Пробната женитба е фактическа женитба, двете страни се договарят момичето, вдовицата или разведената жена да отиде в къщата на момчето или мъжа и да съжителстват като съпрузи, без да се свързват чрез брак. Трайността на уговорката зависи от  факта дали жената ще роди дете или не в рамките на определен срок, обикновено една година. Ако условието бъде изпълнено бракът се легитимира, децата се приемат за законно родени. Ако жената не роди дете се връща в семейтвото на баща си и мъжката страна  не носи никаква отговорност. Мъжът може да задържи жената в дома си, но е в правото си да вземе и друга, която да му роди деца. Пробна женитба допуска само Канонът на Лека Дукагини. Другите законници категорично отричат съществуването й, но самият факт на споменаване недвусмислено показва, че тази форма не е била непозната.

Съществен законов момент при договаряне на женитбата е заплащането на булката. Плаща се за “кръвта на жената”, размерът на сумата се определя от нейното семейство и в края на ХІХ – началото на ХХ в. достига 50, 100, 200, дори 400 гроша. За вдовица се плаща по-малко. Заплащането е напълно задължително, ако  не се извърши, сватбата не се състои. В историческата и юридическата литература са изказани различни мнения по въпроса: заплащането се схваща като акт на покупко–продажба между двете семейства. Тази гледна точка намира подкрепа в подчиненото обществено и социално– икономическо положение на жената, но в действителност по– голямата част от платената сума се разходва за обличането на булката, а само малка част се използва за нуждите на семейството.

Сватбата представлява най-важният  момент от института на женитбата, влючва редица обредни практики с пожелателно и предпазващо значение, които се извършват от двете семейства. Цялата сватбена обредност е натоварена със смисли, значения и пожелания, функциите на главните действащи лица са строго определени и специфични, празникът от личен се превръща в обществен, набляга се на показната, театралната страна на ритуала. Традиционната народна сватба не само при албанците, но и при останалите балкански народи е пъстро представление на материалната и духовна народна култура. Но и в момента на празник строго се съблюдават юридическите изисквания на обичайното право, защото дори случайното нарушаване на законовите и моралните предписания може да стане причина за възникването на недоразумения, които да доведат до “разтуряне” на сватбата и дори до кръвна вражда. За да не звучи пресилено подобно твърдение показателен е фактът, че датата на сватбата не се променя при никакви условия. Според Канона на Лека Дукагини датата на сватбата е като тази на смъртта, тя сама “решава кога да дойде”. Стига се до абсурда, че сватовете идват да вземат булката, дори когато в нейното семейство или в това на младоженика има смъртен случай. Тази парадоксална точност има и други обяснения: дългата подготовка, свързана с парични разходи, затруднената комуникация при планински терен и други. Но задължително се свързва и с концепцията за честта, за дадената дума: в определения ден сватовете тръгват за булка и трябва да се върнат с нея. В противен случай те се посрамват, а семейството на момичето престъпва дадената дума. В практиката на прилагане на законовите норми е регистриран следният казус: вземат булката болна и тя умира по пътя за дома на младоженеца.

Както се вижда всеки един момент от женитбата е строго постулиран и орегулиран от обичайното право. Това важи както за сключването, така и за разтрогването на брака. Един от начините е по естествен път, със смъртта на един от съпрузите, тогава другият остава вдовец и има право да се ожени повторно. Мъжът може да направи това и когато съпругата му е жива, ислямът разрешава и постановява полигамията. Втората женитба и за мъжа и за жената се дели на два вида: женитба по необходимост, от грижа (martesë derti) и женитба по желание (martesëqejfi). При мъжа се допускат и двата вида женитба, като втората е привилегия на по-богатите, които могат да си позволят и друга, по-млада жена. При жената се допуска само женитба по необходимост, когато е вдовица или разведена. Под “женитба по желание” се разбира случая,  когато жената не одобрява мъжа, даден й от родителите, напуска го и се жени за друг. Подобна практика е изключително рядка и се наказва тежко от общественото мнение.

Интересни явления от религиозна и културологична гледна точка представляват полигамията, левирата и сорората. Полигамията присъства като допустимо положение в албанското обичайно право, но нейните позиции се затвърждават окончателно с приемането на исляма от по-голямата част от населението. Според Корана обикновеният мюсюлманин може да си позволи до четири жени, ако е в състояние да осигури материално и икономически съществуването им и съществуването на техните деца. На практика броят на жените е в зависимост от икономическите възможности на мъжа. Така че многоженството става привилегия и показател за благосъстояние на богати личности от висок ранг.

Полигамията в Албания е забранена с Граждански закон от 1929 г., който постановява само моногамната женитба. В действителност многоженството продължава да се практикува до Втората световна война. Следва Закона за семейството от 1946 г., който обаче не е по-ефективен от предходния. За да се прекрати окончателно практиката на полигамията, Гражданският закон от 1952 г. съдържа специален член (чл. 174), който се нарича “Забранено съжителство”. Многобройните наказателни, граждански и административни закони, променените социално-икономически и обществени условия, както и по-високото оброзование водят до угасване и преодоляване на многоженството в Албания в средата на XX в.

Полигамията продължава да съществува до по-късно сред албанците в Косово. Изследователката Валбона Беголи дава достатъчно примери за наличието на полигамия в Косово, поради старост на първата жена, детска смъртност или просто от желание. Подобно е положението и в албанските области с почти изцяло мюсюлманско население като Кукъс, Мат, Дебър, Круя и други. Полиандрията е категорично забранена, както от обичайното право, така и от религията.

Що се отнася до другите два специфични института на женитба: левирата и сорората, то те са свързани с едно традиционно общество и без да имам сигурни данни смея да твърдя, че вече са отживени във времето и не се практикуват. Практиката на левирата и сорората е много древна и не е специфично албанска. Обичайното право, което е толкова категорично по отношение на кръвното родство и забраните, свързани с него допуска подобна връзка, защото тя не е кръвно родствена и не носи опасност за здравето на бъдещото поколение. В никакъв случай левиратът не се възприема като полиандрия и се обяснява с факта, че женитбата се смята за договорка между семействата на мъжа и жената. В случай че единият от съпрузите почине, той бива заместен от друг  от същата социална група. Заместването на починалата съпруга от нейната сестра, сороратът, често съществува едновремено с левирата.

В обичайното албанско право левиратът е пълно описан и регулиран само от Канона на Люма. Канонът на Лека Дукагини и варантът му от Пука, го споменават само в един член. Канонът на Мирдита не го споменава. Канонът на Скендербег го познава като практика само при мюсюлманското население и го регулира с единични постановки. Канонът на Лябърия, който действа в област със смесено население от конфесионална гледна точка, също така не го допуска. Според Канона на Люма, братът или братовчедът, за който ще се омъжи вдовицата, може да бъде ерген, но може да бъде и женен. В такъв случай левиратът се превръща в полигамия. Споменатият Канон не постановява института на “младия левират” (levirati i ri), когато вдовицата може да се омъжи само за по-младия брат на починалия, но предписва по всякакъв начин да се запази правото на братята пред това на братовчедите. Мотивите за съществуването на левирата при албанците са изложени много добре от английската пътешественичка и изследователка Eдит Дърам, която пише: “Според разбиранията на членовете на рода, въпросът се решава така: вдовицата, останала с малки деца трябва да остане в къщата на семейството и да отгледа децата си …Трудно е да заставиш вдовица да остане без мъж, така тя е без чест …” Левиратът е практикуван и от икономически съображения: ако жената се омъжи за девер си, той плаща на семейството й 300 гроша, защото тя е имала възможност да се омъжи и другаде. В случай на левират децата от първия и втория мъж са братя по майчина линия и първи или втори братовчеди по бащина, но те са напълно законни и растат в рамките на семейството. По този начин майката е близо до децата си, докато ако се омъжи другаде, тя няма права над тях, тъй като те остават в семейството на починалия й мъж. Левиратът е съществувал в Албания до Втората световна война. Отделни случаи се срещат и по-късно, особено сред албанците в Косово. В. Беголи посочва доста примери на левират сред мюсюлманското население чак до 70-80-те години на XX в.

Сороратът допълва института на левирата и също се обяснява със схващането, че женитбата е връзка между семействата, а не между отделните индивиди. В албанското обичайно право институтът на сорората е познат, но се практикува рядко, той е разрешен, но не и задължителен.

Годежът и сватбата в рамките на обичайното албанско право се разглеждат като особено важен момент в човешките взаимоотношения. Те са обект на стриктно постулиране и съблюдаване на предписаните правила. Самите норми са силно повлияни от религията, от обществено-културното развитие, но и в съвремеността отчасти продължават да моделират мисленето на албанеца, неговото саморазбиране и световъзприемане. Всяко по внимателно вглеждане в албанското обичайно право води след себе си изводи за неговата дълбока вкорененост в албанската менталност и светоразбиране, а това може да се обясни с многовековното му спазване и създаденото чувство на доверие и законност, които произтичат от него.